Казва се, че докато имаш “лично мнение” – ти си човек.
Когато имаш „чисто възприятие“ – ти си Дух.
Аз бих казала, че без лично мнение (Лична Истина), не би могъл да имаш чисто възприятие.
Защо ли? Защо сме изпратени преди всичко да бъдем човеци (Душа), но с Божествено съзнание (Дух).
Всички имат стремеж да бъдат Дух и Богове. Искат да си спомнят своето величие, забравяйки човещината в себе си. Сякаш Душата е някаква пречка. Душата чувства и преживява.
Това са качества, които Духът не притежава, затова той е изпратил част от себе си на земята, за да опознае какво е да си в тази плътна материя – чувствайки и преживявайки.
Загубиш ли човещината в себе си – изгубваш Любовта в Душата си. Вече си станал чисто духовно его. Не сме дошли на тази Земя да бъдем Богове, които да ни боготворят, а да бъдем човеци, които имат Божествено съзнание и Любов.
Да не ги разделяш през дуалността, а да бъдеш Човек с Божествен Дух. Това означава да си човек, интегриращ Светлината и Сянката, за да стане цялостен и да служи на по-висше Благо.
Истинският стремеж към Абсолюта минава през Сърцето и Смирението, за да ти се разкрие Истината. Малцина наистина са посветени в Истината. Когато интегрираме в себе си способността да чувстваме (Душата) и способността да знаем (Духа), ние ставаме цялостни.
И точно в това служене се ражда истинското изпитание: да останем в Любовта, вместо да потънем в илюзията на своята „духовна правота”.
Състраданието и смирението е мостът между небето и Земята. Не сме дошли тук, за да проявяваме остротата на ума си, маскирана като „висока вибрация“ или „духовност“. Острото слово, лишено от милосърдие, е просто ехо на егото.
Словото и Истината ни трябва да бъдат извор на Любов, защото, както казва Елеазар Хараш:
– „Любовта е единствената сила, която превръща знанието в Мъдрост”.
Често, когато човек се докосне до знанието, той облича своя егоцентризъм в „духовност“. Започва да използва истината като меч, с който да сочи грешките на другите, вместо като факел, с който да им свети. Но не сме тук, за да съдим, нито за да демонстрираме висота. Тук сме, за да проявим Смирението и Състраданието, защото именно те ни правят Човеци.
Смирението е да приемеш, че другият също върви по своя път и че твоята задача не е да го поправяш с назидание, а да го подкрепиш с разбиране. Това е способността да видиш Светлината в другия, дори когато той е потънал в мрак, и да му подадеш ръка не от позицията на „по-висш“, а от позицията на „брат по Душа“.
Истинската мярка за духовност не е колко си остър, а колко си състрадателен. Христос е великият Архетип на този път. Той, който притежаваше цялата сила на Вселената, избра Пътя на Жертвата, Милосърдието и Любовта. Той не дойде, за да съди грешните с остротата на истината си, а за да ги изцели с мекотата на сърцето Си.
Неговата жертва не беше слабост, а най-висшата проява на Духа – да слезеш в материята и да я осветиш чрез Любов. Строгостта на Духа е свята чистота, а не безчувствена суровост; ако използваш Истината като острие, с което да нараняваш, значи си изгубил пътя към Бога.
Както казва Учителят Петър Дънов: „Христос показа, че Любовта е по-силна от всичко. Само онзи, който обича, може да бъде истински Учител.“
Остротата е присъща на ума, който разделя. Любовта е присъща на Душата, която обединява. Когато се изкушим да бъдем остри „в името на истината“, трябва да си спомним думите на Учителя:
„Езикът на Любовта не наранява. Ако кажеш една истина и с нея убиеш вярата на човека или го нараниш – това не е Истина, а факт, напоен с отрова. Божественото слово винаги носи Живот.“
Нека си го кажем честно:
Истината не може да съществува, без да имаш Любов и Смирение, защото иначе вместо да лекуваш, ти посичаш, разрушаваш и нараняваш, защото не знаеш пътя на Душата му, но словото ти е крайно всякаш си Бог.
Често правим това, оправдавайки вината си с удобното: „Така трябваше, защото явно човекът имаше нужда от този урок“.
А всъщност – кой си ти, да решаваш това?
Кой си ти, да преценяваш от какъв урок има нужда чуждата Душа?
Кой си ти, да учиш хората, че Духът няма състрадание?
Напротив! Духът е най-Висшата форма на Милосърдие.
Да бъдеш Човек с Божествено съзнание означава словото ти да лекува, а не да реже. Да превърнеш знанието си в доброта. Защото накрая, пред Абсолюта, няма да важи колко сме знаели, а колко сме обичали и колко човещина сме съхранили в сърцата си по пътя.
Затова, нека не се кичим с титли и “чисти възприятия“, ако сме загубили способността да плачем с плачещите.
Не сме тук, за да бъдем съдии, маскирани като духовни учители.
Тук сме, за да бъдем Хора с чисти Сърца.